Гана Гушкова е на 72 години и от работа не се бои. През живота си е сменила няколко работни места, била е на гурбет в чужбина като пенсионерка и е оцеляла в трудни ситуации.
Съветва младите да живеят в България, защото камъкът си тежи на мястото.
Пловдивчанката е родена на 24 август 1946 година и е отрасла в „Кючук Париж“. На 18 се омъжила и със съпруга заминали за Съветския съюз, като идеята им била да припечелят, за да си купят жилище. „Отидохме през1970 година. Тогава даваха предимство за апартамент на тези, които са работили в СССР, и много българи заминаха по тази причина. Работех на Курската дъга в открити мини, правехме монтаж на транспортните ленти. Зиме температурите падаха много, ала спирахме работа едва при минус 35 градуса. Трудехме се под небето, опаковани с ушанки, ръкавици и дебели шуби. Имахме един фургон с печка от варел и като ни станеше много студено, ходехме да се топлим.
След две години договорът изтече и се върнахме. Е, апартамент не купихме, защото със съпруга ми се разделихме. След време се омъжих повторно“, разказва Гана Гушкова.
Девет години изкарала във ВМЗ – Сопот, в завода в Иганово, където сглобявала противотанкови оръжия. „1989-а започнах в пощата в район „Тракия“. Разнасях вестници и писма из Скобелева майка, тъкмо я бяха построили. Шест големи връзки вестници носех, имаше голям абонамент тогава. Във всяка кутия по пет вестника слагах, отделно колети и писма. След три години минах към телефонните централи. Навремето бяхме заедно „Пощи“ и „Далекосъобщения“, като дойде демокрацията, ни отделиха в две отделни предприятия. Тогава хората говореха без пари, 2 стотинки на минута беше тарифата. Като седнат на домашните телефони и цял ден може да откарат, разменяха рецепти за манджи и какво ли не“, спомня си възрастната жена. Като се пенсионирала, продължила в „Далекосъобщения“ като чистачка, а през 2005 година заминала за Испания.Там изкарала много трудно една година.
„Като се сетя, лошо ми става. Взеха ми 400 евро за пет минути. Уредих се чрез позната с легална фирма. И квартирата, и работата ни трябваше да са осигурени. Носех 450 евро, останах с 50 още първия час. Хем не ни намериха работа, хем следващия месец не живеехме в този апартамент. Едни момчета от Северна България ни помогнаха и ни намериха работа. Отидохме в едно село да берем грозде. Аз гражданка, на 59 години, никога на нивата не бях стъпвала, най-възрастната от групата, но какво да правя, като останах без пари.
Посред нощ ни закараха с бусове в селото, стовариха ни на бетониран дансинг и казаха – тук ще спите, сваляйте багажа. Носехме по едно одеяло, сложихме отдолу кашони и легнахме на открито един до друг да не ни е студено. Две вечери спахме навън. Оказа се, че ще берем гроздето на кмета на селото. „Квартирата“, която ни осигури, беше едно хале, където са му тракторите. Там имаше една баня и тоалетна. Едната половина с машините пълна, другата половина беше за нас – 6 мъже и 6 жени. Хвърлиха ни по един матрак за спане. С дрехите лягаш, с дрехите ставаш. Ядяхме на полето. Дадоха ни печка на газ и готвехме за 12 души. Всеки от нас трябваше да набере 1 тон и 300 кг грозде, за да вземе 50 евро за деня.
В Испания има към Червения кръст училище с учители пенсионери, които преподават езика на имигрантите. Щом се върнехме от работа, ходехме на училище. Като обрахме гроздето, се върнахме във Валенсия, после отидохме да берем портокали и мандарини. Аз обаче успях да се уредя да гледам една баба. Стоях при нея цяла година. Като поисках да си тръгна, не ме пускат. Все едно си заложник. Синът казва – намери друг човек, иначе няма да ти дам 700-те евро заплата.
А бабата беше много проклета. Един ден ми хвърли чинията с пържолите на земята. Не можах да изтърпя и събрах багажа в две чанти. Тръгнах си. Още същия ден дъщерята и синът започнаха да ми звънят да се връщам. Накрая се съгласих и останах още няколко месеца. Успях да намеря заместничка и се прибрах в България 2006-а. На следващата година заминах за Сицилия, за да заместя една пловдивчанка, която не си беше идвала три години. Отидох за един месец, ала бабата, за която се грижех, беше много добричка. Италиански не знаех, бърках думите, постоянно четях в разговорника и за 1 месец отслабнах 17 килограма от притеснение.
Върна се пловдивчанката и аз тръгнах да си търся друга работа. Гледах първо един дядо, после баба. Но в Италия изкарах късмет с добри хора и останах 10 години. Миналата година се върнах окончателно. Като дойдох тук, започнах като личен асистент в кметството, защото без работа не мога да седя, ала се разболях и сега не работя“, споделя пловдивчанката.
Сега всеки ден е в пенсионерския клуб в блок 46. Там с техническия сътрудник Людмила Начева в момента подготвят благотворителна изложба „Любов и вино“, която ще бъде открита в навечерието на 14 февруари – Деня на любовта и виното. Двете се занимават с декупаж върху бутилки, вази, чаши. Предметите ще бъдат изложени в клуба преди празника, а събраните средства от инициативата ще отидат за възрастните хора.
Гана признава, че плетките и шиенето не се удават. Шегува се, че е от модерните баби – може добре да борави с интернет и скайп и си има вкъщи компютър. Изчела е всяка книга от огромната си библиотека, а с кафето задължително запалва цигара. Тя има син, внук и внучка. Уточнява, че внучката е дъщеря на племенницата и много я обича.
Съвет към младите Камъкът си тежи на мястото
Младите да спрат да ходят в чужбина, там ние сме бели роби. Преживяла съм го и знам какво е. Да ходят да учат, ала да се завръщат в България. Да оправят тая държава, да раждат децата си тук, защото камъкът си тежи на мястото. Тук не сме много бедни. Има деца в първи клас с телефони по 500 лева в джоба. Бедността идва от стреса и многото екстри, които искаме да имаме.
До Италия и назад
В Италия на едно дете му се купува телефон чак в осми клас. Във всеки дом има само един телевизор в голямата стая. Семейството се събира вечер, гледат се новините и един филм и лягат. В чужбина хората само работят и спят, а ние тук от масата отиваме на работа, цял ден кафенетата са пълни. В Италия хора по кафенетата може да видиш само в събота и неделя.
Там не всички са богати, плащат ток на два месеца. Затова перат събота и неделя, когато токът е по-евтин. Не можеш да видиш лампа да свети посред бял ден. В Италия социалната пенсия е 600 евро, но не стига за нищо. Жените не работят, гледат децата, а мъжете работят за повече пари и издържат семейството.
