„Италия посрещна световните шампиони така, както не е посрещала и легионите на Цезар“. Текстът е от една от онези стари футболни книги, с които много от нас сме израснали. Вечерта на 11 юли 1982 г. „Сантиаго Бернабеу“ в Мадрид. Почти час игра в световния финал. Топката се спира във вратата на ФРГ! В официалната ложа на стадиона като малко момче започва да подскача 84-годишният италиански президент Сандро Пертини. „Гол! Роси вкара гол, Ваше величество“. Думите на Пертини са отправени към испанския крал Хуан Карлос.
След около 40 минути кралят връчва световната купа на „Скуадра адзура“. Третата. Нейн автор е Паоло Роси. Шест гола по испанските терени – три легендарни изстрела срещу неземната Бразилия, два куршума в може би „най-тихия“ полуфинал на световно – срещу Полша, и попадението за 1:0 във финала. Заринат с тежки критики заради липсата на голове в първия етап от турнира, Роси се превръща в герой на шампионата и на цяла Италия. Някои дори искат „Пиаца дел Пополо“ в Рим да бъде прекръстен на него, други пък му обещават безплатни обувки доживот.
За головете му срещу Бразилия ще се говори винаги. Един велик мач, останал в сърцата и спомените на всички, които са го гледали. Три златни удара на Паблито и куп инфарктни, в буквалния смисъл. В края спиращи дъха разбърквания пред Дзоф, когато в директното предаване по Българска телевизия се чува паметното: „Защитниците станаха нападатели“. Роси винаги е изтъквал заслугата за своето геройство в Испания на Енцо Беардзот – човекът, който не губи вяра в него и го взима в състава на финалите за сметка на голмайстора на Серия „А“ Роберто Пруцо.
Впрочем у нас царува един измамен мит – Паоло Роси никога не е бил в затвора и не е ваден от затвора за испанския Мундиал. Наказание заради скандала „Тотонеро“, да. Затвор – не.
„За съжаление все още съм в болницата. При първа възможност ще разкажа цялата си одисея“. Това е едно от последните съобщения на легендарния нападател. Изпратено е до италиански журналист два дни след смъртта на Марадона. Тъжно е да се пише. Имах големия шанс да си взема автограф от Паоло Роси преди близо 20 години. Стори ми се учтив, човечен, дори свенлив. Легенда. От най-големите. Юмрукът на един от най-славните отбори в историята. Златното момче.
Още една голяма фигура си отиде. Още една част от времето, което никога няма да се върне. Признанието, величието, обичта, уважението – те остават. Помните ли думите на Максимус от „Гладиатор“: „Това, което правим приживе, отеква във вечността“. Авторът на третата звезда на екипите на Италия, дами и господа. Паоло Роси!
