В събота вечер в Лондон се случи най-очакваното според специалистите – Кубрат Пулев загуби втория си шанс да стане световен шампион в тежка категория, след като беше нокаутиран от Антъни Джошуа в деветия рунд на дългоочакваната им битка за три от четирите пояса. Родният боец показа смелост и сърце. Той вярваше, че може да зарадва изстрадалата ни нация с нещо немислимо, нещо което дори децата, обичащи този спорт в България, не си позволяват да мечтаят. Само заради това, че накара 80% от българите на планетата да седят пред компютри, телефони и телевизори, за да му стискат палци, той заслужава огромен поклон.
@@@
Кобрата изкачи България за втори път на ринга за световната титла в тежка категория по бокс. Ако преди 20 или 30 години, когато имахме истински спорт – да, спорт, не само един отделен, защото медалите от европейските първенствата не се брояха за феноменален успех, тъй като тези от световните първенства въобще не липсваха, а за олимпийските игри не тръгвахме без нагласата, че ще чуем поне няколко пъти „Мила Родино“ и българският флаг ще се вее най-високо, някой беше казал, че българин ще се боксира за три от поясите в най-тежката категория при професионалистите, щеше да бъде помислен за луд. Това е истината! Което може само да покаже колко невероятно е постижението на Кубрат дори да е ясно за всички, че не се случва в ерата на най-добрите в славната история на този велик спорт.
Разликата между един голям спортист и един велик такъв са малките детайли. Тези, които Кубрат показа, че определено му липсват. Защото един път, когато се случи нещо, може да е случайно, но два пъти – вече не е така. Поведението му по време на мача и най-вече след него, не му прави чест. Победителят в бокса може е да е само един, а когато той е напълно заслужен от видяното на ринга, му стискаш ръката и работиш, за да станеш по-добър и да се върнеш по-силен, ако имаш възможност да вземеш реванш. Респект, уважение и да знаеш да губиш са неща, които трябва да имаш в себе си, тъй като никой не печели винаги. Кобрата два пъти беше на крачка да донесе невероятна радост на България, като и в двата случая не уважи големи и доказани шампиони, каквито са Владимир Кличко и Антъни Джошуа, след като го нокаутираха. Може и да е от тежките удари, които получи, но това си е той, както обича да казва.
@@@
Това обаче не променя другите неща, защото при успех България щеше да се изкачи на световен връх, който има славата на Еверест. Да не забравяме, че нашата традиция в този спорт преди появата на Кубрат бе като да гледаш най-високия връх на земята от София, а не дори от подножието на Хималаите. Именно поради това четири години Кобрата бе разиграван 10 пъти, повечето от тях незаконно, за да не успее да се бие с Джошуа. На 39 години Пулев ни направи свидетели на най-великия момент в историята на българския бокс, демонстрирайки сериозно подобрение в играта си, но за жалост това не се оказа достатъчно срещу шампиона.
@@@
Затова всички, които критикуват Кубрат Пулев, че бил пратен на пода от най-силния мъж на планетата през последните години, тези, които критикуват Григор Димитров, че не може да спечели турнир от Големия шлем, след като живее в ерата на тримата най-успели тенисисти в историята на играта – Роджър Федерер, Рафаел Надал и Новак Джокович, или пък тези, които имат толкова малък мироглед и не виждат каква величина в света на футбола е Христо Стоичков, просто не разбират от спорт. Няма как да разберат какви усилия и какви лишения са нужни, какъв талант трябва да притежаваш и какво коства, за да стигнеш до там. А там те чакат най-добрите на планетата и никой не ти подарява нищо.
Тъжната истина обаче е, че спортът ни е на светлини години от периода, който споменах в по-горните редове, и потъва все повече в бездната. Проблемите са много и най-вече държавата е в основата, след като над две десетилетия обърна гръб на този феномен – спорта, докато останалите са развиха във всички сфери. Спортът е здраве, възпитание, дисциплина, удоволствие, но и невероятен труд и безброй лишения за професионалистите. Техните успехи обаче е доказано, че обединяват цели нации, както нищо друго. Нещо, което Кубрат направи за няколко часа в събота вечер, когато дори и критиците му първо чакаха с нетърпение да излезе на ринга, а след това го гледаха със затаен дъх.
